" CIS МOLL" е една от философските поеми на Пенчо Славейков, включена в стихосбирката " Епически песни". Текстът може да бъде видян през жанра на песента, която в случая е по- скоро метафора, насочваща ни към ролята на звуковете и музиката.Като философска поема, " Cis moll" борави с идеи за природата на човешкото и смъртта, за това какво се случва, когато човешкото се сблъска с екстремното, пределното, за вечността и подстъпите към тази вечност, за отношението човешко - божествено.
Светлинната символика намира изява в мотива за всепроникващото зрение на гения. Славейков интерпретира историческата воля за промяна в персоналистичен аспект, защото съдбата на всяка личност е в нея самата. Храмът на душата се превръща в извор на нарастващо самочувствие за мисия, която трябва да бъде осъществена, независимо от личната драма на страданието. Творецът е носител на мисия - той ще превърне личното страдание в творческо прозрение.
Епиграфът на поемата " Cis moll" гласи " Така съдбата чука на вратата" и представлявя въвеждаща тема в Петата симфония на великия композитор.Страданието на Бетховен е интерпретирано с психологически драматизъм :
- За мене всичко свършено е вече !
Слепеца няма слънцето да види.
...
...А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Кризата на сетивата е криза на душата, чието страдание надвишава страданието на физическото тяло.Поетът извежда мотива за смъртта, която се възприема като разрешение на личната драма на човека.Стихотворението ни казва, че злокобен мрак е обсебил душата на лирическия герой. Този мрак е толкова голям, че засенчва яснотата на нощта и не позволява на героя да види нищо. Поемата се открива, въвеждайки мотива за слепотата. Веднага слез това се назовава лирическият герой - Бетховен, чието име поражда препратки - към реалната биография на композитора, към съдбата му, към музиката му. Като цяло тя заявява, че Аз-ът ще прави истински, верни изказвания, които ще построи в нещо като вътрешни монолози.
В първия си вътрешен монолог героят се самоназовава слепец. Слепотата е метафора - сигнал за липсите, които усеща героят, за невъзможността му да установи контакт и със света навън, и със света вътре в себе си.В хода на монолога става ясно, че слепотата всъщност назовава друга загуба - загубата на слуха; но тя не се съобщава директно. Умишлено двете сетива са заменени, което засилва идеята за липса. Глухотата е наречена слепота, защото не по- малко от нея поразява погледа за нещата от света. Звуковете на музиката са били тези, които са давали светлина и сигурност на лирическия герой.
Като съдържание вътрешните монолози са по- скоро контрастни. Затова и следващият вътрешен монолог категорично отрича възжелания покой. Защото геният не може да смири духа си, защото той добре знае, че смъртта не може да бъде избавление. Оттук нататък стихотворението преобръща аргументите, коита лирическият Аз натрупва. То твърди - да, може да си сляп, но това не е такава беда. Тъй като има два вида слепота - външна и вътрешна. И може да си действително сляп като Омир, но да виждаш по- ясно от зрящите. Важно е да не допуснеш вътрешната слепота да те обземе. Същинският поглед е плод не на очите, а на душата. Затова не е съществена физическата характеристика, съществено е духовното прозрение. Когато това се разбере, дори физическите недъзи могат да бъдат преодолени.
Лирическият Аз възкликва : " И аз оттамо счувам дивен ек ! ". Вътрешните сетива започват да действат още по- надеждно, доколкото истинският живот е всъщност животът в изкуството.А това ни отпраща към темата за заличената граница между живот и творение. Вътрешният живот гради идеала, той следва законите на вътрешните сетива, които са сетива към вечното и божественото, които свързват единичния живот с общия " живот на естеството".
Естетическият идеал на Пенчо Славейков е разкрит чрез символния образ на сърцето, чиято семантика обхваща истините за вечната изстрадана любов, безкористното добротворство, опазената свещена красота :
Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и, възгорени, да ги възвисиш.
При Пенчо Славейков животът е духовният живот. А сърцето е страдащото сърце, което " великата скръб възражда" и в което могат да се намерят устоите и основанията за съществуването и обновата на изкуството. " Cis moll" показва силата на тези аргументи и чрез въздействието, което те имат върху лирическия Аз. Тъй като те са последвани от картина, която рисува унеса му, отдаването на творението и на неговите закони, които създават една нова хармония - " дивна и надвластна", хармония, която обикновените сетива не могат да разберат, защото тя излиза от душата, преодоляла смъртните окови.Ако за лирическия герой тази хармония носи един покой, то за обикновените хора тя се натрапва със своята неразбираемост. Непосветените се питат какви точно са тези звукове, на какво са белег.
Героят е потънал в разговора с душата си и във формулировката на достигнатото прозрение, което се свежда до осъзнаването на собствената избраност, на собственото безсмъртие, до сравнението с Прометей, дарителя на човечеството. А силата му идва от разбирането, че е човек, който изпълнява мисията, с която е пратен на земята.
Изкуството открива нова духовна перспектива на човека, позволявайки му да страда и да се бори. Финалът на поемата звучи като ода за тържеството на човешкия дух - " Ода на радостта". В този жест се разчитат знаците на финалния хор от Девета симфония на Бетховен. Безсмъртието на твореца е означено в неговото творение :
И в тях сърца, един през вековете,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.