Анализ на новела

В художествената литература новелата е известна още през Ренесанса в Италия новелите на Бокачо в сб. Декамерон. Създаването на класическата новела в Декамерон включва редица съществени моменти като: прехода от по-малката към по-голямата повествователна форма, драматизацията на конфликта, риторическата стилистична обработка и не на последно място освобождаване на художествената функция на новелата от дидактичността. За повишаване на жанровия статут от значение е и сближаването и взаимодействието на различни повествователни жанрове, жанрови варианти и мотиви.

На основата на предренесансовата традиция в Англия Дж. Чосър (Кентърберийски разкази) постига частичен синтез между легендата, баснята, фаблиото и рицарския роман. В новелите му (както и в тези на Бокачо) остротата на анекдота се свързва пряко не с изходния момент в развитието на действието, а с повратния. Парадоксалното преминава от една ситуация в друга и създава ефекта на неочакваността.

През епохата на класицизма и романтизма се забелязва отслабване на жанровата специфика и тенденцията за създаване на нов жанров вариант. Стеснява се тематичният обхват, преживяванията се социологизират, засилва се психологизмът (действието се изявява едновременно като външно и вътрешно).

Силно се редуцира разказвателният елемент за сметка на изясняване на характера (Маргарита Наварска Франция, Лудвиг Тик, Брентано, Клайст, Хофман Германия).

В постромантичния период структурата на новелата почти не се променя. Променя се тематиката, сведена до семейни и нравствено-етични проблеми. В края на ХХ век (времето на възникването на разказа) новелата, макар и за кратко, се обръща отново към анекдота, използвайки и съвършенно нетрадиционен материал (Мопасан във Франция; Чехов в Русия).

В класическата форма на новелата анекдотът се явява основният структуроопределящ фактор, който влияе върху организацията на произведението, предопределя йерархичността и подчинеността между елементите, описването на сцените и подбора на езиковите структури. Той е съществената причина сюжетното развитие да преминава от една към друга, съвсем различна точка, ориентирано изцяло към възникналото противоречие. То преобръща посоката на действието и настъпването на кризисния момент, премотивира поведението на персонажите и променя хода на протичане на времето. Неочакваното събитие (противоречието) е в основата и на асиметричната постройка, в нарушената причинно-следствена връзка между елементите на новелата, напрегнатостта на действието. Противно на заложения в античността (елинистичната литература) центричен модел на изграждане композицията, центърът в новелата е маркиран от неочакваното събитие. Доближаването до него е свързано с постепенното ситуиране на смислово-емоционалното ядро на художественото изложение. Единствено в този случай финалът придобива особен композиционен статус, който предлага отвореност на изложението.