На прощаване анализ

Ботевото стихотворение На прощаване в 1868г. е изградено във формата на изповед, което му придава итимно и съкровено звучене. Заглавието на стихотворението чрез предлога На определя мястото на въобразената среща раздяла, а чрез отглаголното съществително прощаване времето на сбогуване на сина с неговата майка. Когато заговаря, лирическият аз вече е направил своя достоен избор да поеме по страшния, но славен път на борбата за свободата на отечеството. Заедно с това заглавието очертава и друга смислова рамка, която откроява акта на прошката. Човек моли за опрощение Бог или ближен, когото искрено обича и на когото безрезервно вярва. За лирическия аз в поемата това е майката, с която той решава да сподели съкровени свои истини. Синът споделя причините, които са го накарали да избере един път страшен, но славен.

Още началните слова от изповедта на лирическия аз изразяват обичта към майката и споделят разбирането за мъката, която й причинява раздялата. Ярко е разкрита ненавистта на този свободолюбив и достоен българин към тиранията и робството - причина за страданието на неговия народ, обричащи толкова млади хора на изгнание и драматични изпитания по тая тежка чужбина.

С трепетно нетърпение юнакът-бунтовник очаква мига на своето преминаване през тиха бяла Дунава, защото е решен с цялото си сърце непримиримо да се бори срещу робството и поробителите. Категоричността на избора му и силата на чувствата се подчертават чрез контрастта черна прокуда бяла Дунава. Този контраст превръща реката в метафора на спасението, защото отвъд границата Дунав е пътят, който отвежда към свободата или към героичната смърт в нейно име,т.е. към безсмъртието. Така творбата откроява символите на смъртта и на спасението.

Изповедта разкрива свободолюбивия дух на лирическия герой. Неговата майка го е възпитала да бъде непримирим към всяко зло и затова той вярва, че тя ще го разбере и ще приеме решението му:

Но кажи какво да правя

кат ме си, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище

Синекдохата бащино огнище назовава съкровеността, сакралността на родното пространство ДОМА и го определя като свята и неприкосновена територия, която чрез робството се е превърнала в място на страдание, място чуждо, извикващо болка.

Словото на лирическия аз е пропито с най-съкровени чувства, сред които се откроява дълбоката обич към близките. В мисълта си за тях той е раздвоен между нежната привързаност и болката заради непосилните страдания, причинени от робството. Наречието скръбно и етимологичната фигура черни чернеят внушават тези чавства. Но мъката на обичаните майка, либе, баща, братя правят героя способен да осъзнае страданието на целия народ и затова той на глас тича народен, т.е. откликва на гласа, който го зове на подвиг и саможертва. Чувството му за лично и българско достойнство го задължава да поеме по жертвения път за правда и за свобода.

Лирическият герой знае, че гибелта е по-вероятният изход от борбата и затова заговаря първо за него. Като син, той се чувства морално отговорен да поготви своята майка за тази непосилна истина - неговата юнашка гибел. Призовава я да не се влияе от думите на малодушните и страхливи хора, които с лекота ще кажат за него неграни-майка излезе, защото са неспособни за разберат и оценят подвига му. Но на гласа на мълвата в лирическия текст се противопоставя гласът на юнака с неговата песен юнашка, който ще заглуши празнословенията и ще се превърне в песен, възпяваща подвига му . Лирическият герой вярва, че достойните българи ще разберат смисъла на жертвата му и ще обезсмъртят подвига му в юнашки песни. Той заръчва на своята майка да изведе невръстните му братя, за да чуят защо и как е загинал и какви думи издумал/пред смъртта и пред дружина. Така сами ще пожелаят да последват личния му пример. Заветът на лирическия герой към братята е един от най-силните моменти в поемата, защото доказва загрижеността на юнака за бъдещето на свободата. Така той завещава на братята си по кръв, дух и съдба