Анализ Децата на хората

Още в самия разгар на Втората световна война английският физик Джон Бернал в една от статиите си въодушевено съобщава на читателите си, че светът коренно ще се промени. Според него научно-техническият прогрес вече бил достатъчно напреднал и човечеството го очаквало научно-техническа революция, която ще направи хората щастливи. Родоначалникът на кибернетиката Норбърт Уинер, подкрепяйки идеите на Бернал, пояснява, че щастието ще дойде от аритмографа (електронноизчислителна машина) Съвземайки се след Втората световна война, човечеството започна да мечтае за бъдещето. Перспективите, които се очертаваха пред него, му се струваха много обнадеждаващи и завладяващи. През 50-те години на миналия век масово се разпространи устойчивата тенденция бъдещето на човечеството да се свързва с научно-техническия прогрес. Самото бъдеще на човечеството вече не изглежда чак толкова обнадеждаващо, както преди половин век. Историята, както и всеки отделен човек, изобилства от примери за интуитивно предвиждане на събитията. Проблемът за възможността да се определи онова, което ще се случи в бъдещето, все по-често се поставя на основата на изкуствата. Вечно актуалният въпрос, към който хората проявяват изключителен интерес, се отнася до очакванията за бъдещото развитие на световната история, бъдещето на света и човечеството. Това определя и насоките на сюжета на изследваното произведение.

Филмът е рядък пример за апокалипсис, който не се развива 50 или 500 години по-късно, а съвсем скоро. Режисьорът Алфонсо Куарон и операторът Емануел Любецки са търсили - и постигнали - ефекта "вярно с оригинала". Сценарият е базиран върху фантастичен роман на писателката Филис Дороти Джеймс, но филмът не звучи никак фантастично, а по скоро футурологично. Може би защото действието се развива само след две десетилетия и декорите, физиономиите, колите и дрехите някак прекалено приличат на нашия собствен