СЪНЯТ НА ИКОНИТЕ И БУДНАТА ПАМЕТ ЗА ФОЛКЛОРНИЯ ОБРАЗЕЦ: НАРОДНИТЕ ПЕСНИ, СКРИТИ В ЕПИГРАФИТЕ НА ЦИКЪЛА "ИКОНИТЕ СПЯТ" ОТ ГЕО МИЛЕВ

Мая Горчева

Знаците на фолклорно-митологичното в "Иконите спят" се тълкуват двояко. От една страна, фолклорното присъства само в епиграфите и в отделни мотиви, разхвърляни из образната система, затова се тълкува като съвкупност от образи и структури, чрез които се изразява субектът и които "заместват" автентичните му страдания с мотивите на змейовата любов, на кървавите хайдушки ризи, на сблъсъка между космос и хаос. От друга страна се търси модерното разбиране за фолклора и националното в измеренията на под(не)съзнателното (при Ив. Сарандев1 или при Цв. Атанасова2).

Оказва се, че "пред-текстът"3 с народнопесенни мотиви изпълнява важната функция да снабди с крехките опори на интертекст, по който да се опитаме да възсъздадем смисловата цялост. Наистина, изглежда ненужно да се търси техен първоизточник, доколкото редица спомени на съвременници свидетелстват, че Гео Милев е пеел много народни песни, при приятелски събирания или за отмора. И все пак подсъзнателната неведомост на националното чувство според естетическите принципи на автора въобще не означава и интерпретативен отказ да се търсят фолклорните първообразци претексти. Дори още по-важно става как се опазват тези претексти, как са преобразени - и какви неуловимо под(пред)съзнателни смисли отприщват те. Какъв интерпретативен ключ дават народнопесенните мотиви, означени в епиграфите, какви измерения на субектността задават те?

Най-лесно разчетим изглежда фолклорният образец на първата вариация по песента "Радка и змей":

- Жениш ме, мамо, годиш ме,

ала ме, мамо, не питаш,

че женя ли се, или не:

Мене ме, мамо, змей либи,