Забравена парола?
Начало на реферати

Александър Вутимски - Живот и творчество


Александър Вутимски е странен и все пак закономерен продукт на точно определено време. Като духовен феномен той може да бъде разгледан само в границите на своята епоха.Чувствителността на Вутимски стига до болезненост . В не печатаната му повест Очите които плачат една покъртителна като въздействие автобиография, Вутимски прави скръбното признание: Аз съм раснал сам, изоставен, дори би могло да се каже- без семейство. В моето подсъзнание стои винаги като закана мисълта за трагичната участ на семейството ми. На десет годишна възраст авторът вече е кръгъл сирак. За редна година умират неговите родители и двамата му братя. По сетне умира и сестра му Надежда. Бъдещият поет минава през сиропиталища. Едва завършил средно образование- Вутимски се разболява. А после идват санаториумите и болниците. Достатъчно удари които биха сломили и по- силни хора. Ето кое поражда чувството му за собствена непотребност.

В Очите които плачат поетът пише : Ние сме добри, ние сме чувствителни, ние сме по добри от другите хора и знаем повече да обичаме и повече да помагаме. Но проклетият сегашен живот ние затворил в бърлоги, направил ние луди. И другаде Вутимски споменава за своята особена, предизвикана от времетолудост. Не веднъж въпреки волята и да живее Вутимски изповядва своята обреченост. Дете на епоха. Което органически не приема, обезверен, но и в най-жестоките си часове дирещ истината и красотата, той не става циник. Вутимски няма да се бори, но и не изменя на светлото в себе си. Той изгаря в огъня на собствената си неудовлетвореност, на неосъществените си копнежи, на спомена за скръбното си минало. Болката му от разминаването между него и света го разнищва не остатък. За него казват : Той бе странно съчетание от хубави блянове и тъжни реалности, непрестанно търсещ разбиране, ала твърде своенравен, за да го получи, сантиментален и язвителен едновременно, отчайващо вироглав и жертва на лоши влияния. Влюбен в чистата поезия и обречен на делнична проза, жадуващ човешка топлота и осъден на страшна самотност. тая характеристика е допълнителен щрих към портрета на Вутимски.

В поемата си Европа хищница той изрича неща, които обвиняват социалния ред. В своите есета той се противопостави на тоталитаризма. Без да поема позицията на воюващ антифашист, Вутимски ненавижда стагнацията, сред която минават отредените му години. Духът на епохата е прокълнал тая чиста личност. Колкото и отчаяние да срещаме в неговата повест, Вутимски намира място да изрази мечтата си за едно по- добро бъдеще. Поетът споделя надеждата си за друг живот в нашия град, където хората ще работят и ще са жизнерадостни и бодри, където дружбата ще бъде искрена и любовта- без лицемерие. Той надниква в бъдещето когато ще изчезнат тези вехти къщи от предградията, тези озверели безработни мъже, бедните жени, злите хора, които си завиждат сега един на друг, и всеки един иска да преуспее..., всеки един да преуспее повече от всички останали. Поетът реди стихове за света в които живее. Той все пак го обича по свои начин и го превръща в свят на творчеството си. Но дълбоко в себе си Вутимски е жадувал промяната. Самотен в обществото на тогавашна България и сред безпътните компании на кръчмите където намира временен подслон за изтерзаната си душа, но самотен до някъде и сред другарите си от поколението. А болестта му е напредвала.

В гимназията Вутимски защитава теорията на отражението и приема така наречения нов художествен реализъм. В книга 4 на списание Ученически подем е поместена малка статия озаглавена ново изкуство подписана с инициала В , зад които стои Александър Вутимски. Ето ги последните редове, разкриващи първоначалните идейно-естетически убеждения на поета: Впрочем: реалистичния метод в изкуството е налагащият се днес, защото се крепи върху здравите основи на научния,

Александър Вутимски - Живот и творчество facebook image
Публикувано от: Стефан Иванов

Дясната ръка на човека (есе) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.