Пътеписът "До Чокаго и назад" от Алеко Константинов

В пътеписите на Алеко Констанстинов се преплитат описанието, повествованието и разсъждението. Докато през Възраждането в съчиненията, в които се описвало видяното през едно пътуване, смесвали мемоара, публицистиката, социологическото проучване, географското и етнографското познание, то Алеко Константинов и Иван Вазов обособяват пътеписа като художествен жанр, подготвяйки една бъдеща традиция в българската литература.

"Пътните бележки" от странстването на Алеко до Новия свят поставят по нов начин на вниманието на читателя познатата от Възраждането тема за българина и чуждия свят. Алеко съчетава социално-публицистичния патос с богатството и пластиката на природните описания. Широк е емоционалният обхват на неговите текстове- от възмущението, критиката и гнева до възхищението, възторга и възхвалата. Гневът се ражда при противопоставянето между природната чистота и естественост, от една страна, и социалната и човешката уродливост, от друга. Затова възторгът от красотата на природата у Алеко има не само естетически, но и етически смисъл- пред прекрасното величие на майката природа душата се възражда, става по-чиста и по-добра, освобождавайки се от напластената от човешкия свят грозота.

Пътуването на Алеко през 1893 г. до Америка за Чикагското изложение ражда т.н. "леки хвъркати бележки", които обаче се превръщат в една от най-зрелите творби на българската пътеписна традиция. Богатството на "До Чикаго и назад" е резултат от сливането на няколко важни пласта: пътеписните бележки на един впечатлителен наблюдател; ярък авторски коментар, който превръща видяното в повод за изява на хуманистични идеали; пластичните картини от широкия свят, който е необхватен за изостаналото провинциално съзнание на българина от онази епоха (далечните и тайнствени Париж, Лондон, Ню Йорк, Чикаго); впечатляващите читателя, а и самия пътешественик, колоритни образи от един непознат за българина свят. Над всичко това обаче тегне загрижеността на общественика Алеко за цивилизацията.

Навсякъде в текста прозира огорчението на големия хуманист от автоматизацията на човешките отношения, от заплахата за хората, идваща от страна на техническия прогрес и бесния им устрем към материалното. Човешкият род е на път да изгуби усета си към истинските ценности на живота, затова писателят обобщава: "У-у!Студено!...Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват...Е, ами кога ще живеем?..."

"Чудно нервозно състояние" обхваща пътешественика и дава живот на свободната композиция и "пулсиращия ритъм" на повествованието. Стремителният разказ става израз на трескавия копнеж по чудатия свят. Ритъмът на бързането и "тичането" показва нетърпението да бъде видяно непознатото още в самото начало. В Америка стремглавостта на движението е израз и на динамичния живот на индустриално-техническата цивилизация, за който човекът от малката изостанала държава България е неподготвен.