Йордан Йовков

Албена

На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца,

готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града. Из

улиците и през дворищата тичаха жени да гледат и тъй като бяха наскачали, както

работеха, бежешката се попребраждаха, или пък свличаха ръкавите въз ръцете си.

Към каруцата рукнаха и всички ония, които бяха в мелницата, а пък никога там не

беше се струпвало толкова много свят, както сега срещу Великден. Горе на баира

се виждаше къщата на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното убийство, което

беше станало в нея, като че с нещо беше я белязало и отвън и, докато другите

къщи бяха измазани и светеха от чистота, с бели стени и сини первази, къщата на

Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм. Двамата

стражари бяха там, единият до вратата, другият до прозореца, а вътре беше

Албена.

Много неща, много дребни случки, които инак биха останали незабелязани или

щяха да се забравят, сега се припомваха и се разказваха не за първи и не за

втори път. Всеки искаше да покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни,

които чакаха ред на мелницата още отпреди три-четири дни и затова се смятаха

близки свидетели на случката. Някои от тях с най-големи подробности разказваха

де и как бяха седели един ден; как най-напред приказвали за щъркелите, че били

дошли рано; как после погледнали нивите и заприказвали коя друга година са били

също тъй зелени, тъй гъсти и братясали, та е ставало нужда да пущат добитъка, за

да ги поутъпче. Чак след това - разказваха те, - като гледали насреща как жените

се трепят да мажат и да чистят за Великден, видели и Албена да ходи из двора. И

отдалеч, по вървежа и по правата и снага, се познавало колко Албена е хубава. Но

нито тоя ден, нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или

пък на мелницата, дето работеше мъж й Куцар.

Ако убитият не беше тоя Куцар, надали някой щеше да го помене. Той беше

неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше. Неуморим като

машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и, макар всеки ден и

всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а