Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Виелица

Шейната се бухна в една пряспа и затъпа. Аго слезе, поутъпка снега

наоколо, поведе конете и ги изкара на чисто място. След туй пак се качи.

Захария се чудеше отгде Аго взема тия сили: слизал беше вече толкоз

пъти, отиваше напред да гледа за път, поправяше нещо на хамутите, тикаше

шейната, когато затънеше. Лицето му беше се зачернило, очите му сълзяха,

едното му ухо и едната му буза бяха покрити с лед, който той не махаше.

Те бяха изгубили пътя и от два часа се скитаха напосоки из полето. Каква

виелица! Понякога вятърът ще спре, като да поеме дъх. Вижда се как вали,

как бързо-бързо подхвърга снегът, като че от небето се спуща гъста бяла

мрежа. И отведнъж пак завие вятърът, граби снега, развява го, върти го,

не може да се види на две крачки. По очите и по гривите на конете е

натрупан сняг, парата от дъха им замръзва във въздуха. Гласът на

звънчетата замира още при шейната, студът пронизва чак до костите. На

Захария, сгушен отзад в шейната, идат вече страшни мисли - за

измръзване, за вълци...

Всичко това щеше да се избегне, ако бяха си вървели право по пътя и бяха

минали през Сърнено. Захария беше ходил в общината, в Пчеларово, и

когато дойдоха до Сърнено, той каза на Аго да отбие и заобиколи. Захария

не искаше да мине през Сърнено, защото там живееше Велико железаринът,

къщата му беше край самия път. А Захария беше скаран с него и се боеше

да го срещне. Сега той разбра, че е направил грешка, но беше вече късно.

"Какво щеше да ми направи Велико - мислеше си той. - В таквоз време няма

да седне на пътя да ме чака."

Шейната пак се блъсна в една пряспа, Аго пак слезе. Изведнаж, сред

вятъра, лавна наблизо куче. Една къща се показа, наполовина затрупана от

снега, по-нататък друга, трета. Комините димяха.

- Село, Аго, село! - извика Захария. - Е, слава богу... Слава богу...

Где бяха - не знаеха. Такова място и такова село като че не бяха виждали

през живота си. Всичко им се стори като че излязло от земята, сега

създадено, ново, необикновено. Влязоха с шейната в двора на първата

къща. Захария скочи и, както си беше с шубата, широк, с дълги поли,

натрупан със сняг, измръзнал, отиде до вратата и почука. Никой не се

обади, кучето се спущаше отгоре му и лаеше. Захария почука пак: вратата

се отвори - показа се Велико железаринът.

Такава голяма беше изненадата му, тъй се зачуди, пък се и уплаши, че в

първия миг Захария се дръпна назад и направи движение, като че искаше да

избяга. Велико схвана това и се усмихна.

- Влез, бай Захария, влез - каза той любезно. - Е, няма нищо де...

Най-после, каквото било, било. Сега ти си ми гостенин... Влез, влез да

се стоплиш..

Захария влезе. Стъпяше като на тръни, стесняваше се. В хаетя той почака,

докато Велико викаше от вратата на Аго где да тегли шейната и как да

настани конете в обора, след туй, все тъй усмихнат, мина пред Захария и

отвори втората врата. Влязоха в собата - хубави светли черги, приятна

топлина, бяло кюмбе, бели стени. Една млада хубава жена, висока, стройна

- беше Василена, - стана, прибра набързо каквото беше работила и без да