Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Василена и господарят

Щом Захария влезе у Галункини, още при вратата той се спря да си

поотдъхне, като че беше се спасил от нещо. И тозчас лицето му светна и

стана таквоз, каквото си беше: весело, безгрижно. Вън той трябваше да се

преструва, да върви като болен, да не се засмее, да е замислен:

Севастица, жена му, можеше да погледне от прозореца и да разбере, че

докато тя е болна и лежи в къщи, той се радва, защото е останал

свободен.

Галунка посрещна Захария от другата стая. Но той не забеляза неспокойния

поглед, с който тя го погледна най-напред, мина и седна до прозореца.

- Каква хладинка... Хубаво е ту ку вас - каза Захария. - У вас като

дода, добре ми е. Има с кого да размениш дума. А то -сметки, сметки - да

ти омръзне. Василена няма ли я? Де е Василена?

Галунка каза нещо неясно, но Захария не попита пак, а продължи.

- Донес ми, Галунке, шишенцето с ракията. Севастица ми се сърди, като ме

види да пия. Тук, на хладинка, искам да пия една чашка. Голяма работа

една чашка. Ний със Севастица тъкмо се приготвихмеда излезем, и нея я

заболя глава. Легна си. Лошо главоболие има Севастица, тъй отведнаж,

знаеш... Нека си почине, нека.

Той погледна през прозореца.

- Де е Василена? Няма ли да доде Василена?

- В градината е Василена. Ще доде - отвърна Галунка.

На една табличка тя сложи пред Захария едно шише с ракия. Като правеше ,

когато почваше да пие, Захария си наля една след друга две чашки, след

туй се загледа през прозореца и зачака усмихнат.

Галунка седна настрана и забърза над чорапа си. Не обичаше тя тия чести

посещения на господаря. Че той задиря Василена, това го знаеха всички

вече. Оставаше само да го научи и Севастица, господарката, и тогаз да

дойде най-лошото. Но и Василена, мислеше си Галунка, нма вина. Докато

отначало тя се държеше добре и дори се присмиваше на Захария, отпосле

взе да се заслушва в думите му, приятно и беше да се застоява с него. А

тъкмо вече щеше да се жени за Велико железарина от Сърнено, готови бяха

дори и книжата за венчаването, и неговите, и нейните. И ето оттогаз

Василена все се бави, все отлага.

- Ето Василена! - каза Захария.

Той си наля още една чашка. Василена идеше откъм градината. Изглеждаше

по-стройна, по-тънка, защото беше подигнала престилката си, в която

носеше нещо. Пристъпяше леко, пъргаво и като забеляза Захария на

прозореца, позасмя се - светлина заля черните и очи.

- Ела, Василено, ела - каза Захария, - откога те чакам. - Той се обърна,

за да види Василена, когато тя влезе, и добави: - Все работиш. Няма

нужда да работиш, аз не искам да работиш.

Василена не каза нищо. Понякога тя биваше приказлива, понякога ще мине