Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Скитник

На вратата, от самия праг, надничаше едно куче, чакаше някого и радостно

въртеше опашка, като ту наостряше уши, ту се слагаше живо, като че

искаше да скочи. Излезе чичо Митуш с един голям комат хляб, започна да

поотчупва от него и да дава на кучето, като в същото време му се караше:

- Къде ходиш бе, хайдутино? Къде ходиш бе, хаймана? Къде скиташ? Лошо ли

ти е тука, а? Лошо ли ти е?...

Това куче беше тяхно, на чифлика, но отпреди месец и повече се изгуби и

едвам сега се завърна. Не твърде голямо, жълто, с дълга космата опашка,

по която бяха се налепили тръни и бутрак, то нито беше хубаво, нито беше

яко. Гладно беше, това се виждаше, и докато чичо Митуш, който винаги си

пипаше бавно, му отчупеше хапка, то го гледаше тъй напрегнато, че

захващаше да завърта главата си и да гледа с едно око, веднаж с дясното,

после с лявото.

- Е, хубаво ли беше там, дето си бил, а?-продължаваше да го хока чичо

Митуш. - Даваха ли ти хляб? Такъв хубав хляб не си виждал ти... Тояга си

виждал. Бой се пада на тебе, бой, бегачо, фармасонино...

Подхвърлената хапка кучето я ловеше още във въздуха - изведнаж, изведнаж

също тъй стискаше след туй челюстите си, като че не то, а друг някой

беше изял хляба. И пак захващаше да върти очи и да чака.

Най-после хлябът се свърши и като поплесна ръце, като да ги изтърси,

чичо Митуш се наведе и помилва кучето по челото. Веднага то залудува от

радост, също тъй, както когато беше си дошло. Тичаше, подскачаше,

гледаше чича Митуша с насълзени щастливи очи и на два пъти се подхвърли

и го лизна с езика си по лицето. Всичко това то вършеше като голям

фокусник, уж искрено, уж от сърце. А изведнаж, в един само миг, то се

спря, умири се, взе съвсем равнодушен вид, отиде настрана и сякаш

забрави вече за чича Митуша. Изглеждаше замислено, заето със себе си.

Чичо Митуш го изгледа вторачено, недоволно, измърмори нещо и влезе да си

гледа работата.

Това куче (тъй си мислеше по-нататък чичо Митуш) беше много особено.

Другите кучета - а те бяха много в чифлика - пазеха къщата, пазеха

добитъка, знаеха господаря си, знаеха също тъй, че са слуги. Жълтото

куче, може да се каже, живееше за себе си - да му е добре, да е сито, да

ходи, дето си иска, да прави каквото си иска. Много обичаше да пътува.

- Нему пъпът му е хвърлен на пътя - казваше чичо Митуш. - Още като беше

на два-три месеца, топарлачесто и вълнато като мече, тръгна веднаж с

Василя подир каруцата и ходи чак до града. А като си дойде, легна на

слънцето до стената на гръб и дигна краката си нагоре - ходилцата му

бяха се надули като самунчета и горяха като огън. И пак беше весело,

доволно...

Ходеше навсякъде, дето му скимне. Като го видиш как се връща, как тича

ту на три, ту на четири крака, как е вдълбочено в себе си, как се държи

все о пътя, като същински пътник, ще речеш, че е ходило кой знае по

каква важна работа. А то - ходеше си по своя воля, скиташе...

Чичо Митуш излезе пак пред дама и потърси с очи кучето. Другите кучета -

Лефтер, Петрика, Джюли, Калпазан - бяха го усетили вече и докато едни не