Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Шутият вол

Докато чичо Митуш и Аго се хранеха отвън на сундурмата, наблизо, на

пет-шест крачки от тях, беше застанал Комура - един едър, кокалест вол,

наполовина черен, наполовина сив. Той беше с къси, обърнати назад рога,

които наспроти неговата големина бяха малки, затуй изглеждаше като да е

шут. Без да се мръдне, като истукан, той си преживяше спокойно, а очите

му бяха все в чича Митуша и Аго.

- Гледай, гледай Комура - каза чичо Митуш. - Дъвче си дъвка и, шут не

шут, мисли се за хубавец. Добре, че няма рога. Добре, че господ на

бодлива крава рога не дава, а то, какъвто е борец, света щеше да съсипе.

- Чичо Митуш се усмихна повече и продължи: - В Преславско - аз съм живял

там - хората въдят биволи, едри, големи биволи, пък и вино много имат,

нали са все лозари. Те, понякогаж, ще вземат, ще напоят биволите с вино,

ще им дадат да изпият по една кофа, па ще ги изкарат на мегданя да се

борят. Ей тъй - да видят кой ще надвие.

Аго взе да се смее. И тъй като, по обичая си, той се смееше дебело и

гърлесто, Комура престана да преживя, загледа се ослушан и след туй

пухна с ноздрите си. Той пухна тъй още веднаж.

- Пуши тютюн - каза Аго.

Комура продължи да си преживя, но не измести погледа си от Аго и чича

Митуша. Той беше един много особен вол и затуй чичо Митуш обичаше да се

шегува с него. Докато другите волове, след като си дойдеха от чердата

или след като се върнеха от кладенеца, си стояха, както си стояха сега -

в най-различни положения, спокойни, като заковани на местата си, -

Комура ще започне да рине с крак и да хвърля пръст на гърба си, ще почне

да реве и след туй, наперен, с нагърчена шия, войнствен, ще се нахвърли

на някой вол. Но щом се срещнат, щом си почукнат рогата, той избягва

настрана и вече не се помръдва.

Ако носят сено, той ще се доближи до предната кола, за да може, както

върви, да си поотскубва. Ако минават покрай нивите, ще се запасе

крадешката бързо-бързо, а очите му гледат назад - дали иде Аго. Като

вика и се гневи, Аго хвърля тоягата си (на края на която има топка)

отдалеч; Комура дига глава, замижава, сгърчва се и тъй чака или удара,

или да мине тоягата над главата му.

Чичо Митуш и Аго се нахраниха, взеха да впрягат и едвам сега забелязаха,

че Комура го няма - беше липсал някъде. Докато го търсеха с очи, ето го

че се зададе откъм господарската къща, търчи и цял се тресе, а зад него

Галунка вика и хвърля камъни.

- Що не си гледате воловете? - сърди се тя - Изяде ми юфките. Простряла

съм юфки на двора, а той като ги залапа! Какъв проклет вол, все в къщи

се увира като куче. Веднаж бях направила боя да боядисвам пасма и в

боята си пъхна муцуната.

Чичо Митуш взе да се смее, но Аго, за да угоди на Галунка, подгони

Комура От дванайсетте вола половината бяха впрегнати вече в плуга.

Объркан, Комура застана не там, гдето трябваше. "Ерине! Ерине!" (На

мястото си) - викаше му Аго и той мина на другата страна. "Кош!" -каза

Аго и подигна хомота. Волът умело и бързо пъхна врата си Сега чак, след

като го върза и тури натясно, Аго го удари един-два пъти с един жегъл.