Ако можеха да говорят - Първескиня

Марин измъкна от руклата едно късо, по-гладко и по-тънко дърво и колкото

да не е с голи ръце, мушна го под мишницата си. Двамата с Ерофима те

излязоха от чифлика. Всеки държеше в ръцете си по комат хляб, който

Галунка им беше дала, и както вървяха, поотчупваха си и ядяха.

Сърдити бяха и двамата - Васил ги изпращаше да търсят една телица. Тя

скоро щеше да се тели и снощи, като си дойдоха говедата, нея я нямаше.

Говедарят, какъвто си беше смахнат и слабоумен, вика, вика, но нищо не

можа да му се разбере - ни де е телицата, ни какво е станало с нея.

Марин и Ерофим се ядосваха не само че ги караха да вършат работа, която

не беше тяхна (говедарят беше изгубил телицата, той трябваше да си я

намери), но им беше мъчно, че Васил рано-рано дойде в дама, нахвърли се

отгоре им, нахока ги, наскърби ги.

- Какво стоите, какво се потривате? - беше се развикал той. - Вървете да

търсите телицата. И да не се връщате, докато не я намерите. Хайде,

тръгвайте!

За чужда вина да ти се карат не е леко. Но на Ерофима скоро му мина.

Както ядеше, с издути пълни уста, той изведнаж захвана да се смее:

- Е, няма нищо де, Марине. Голяма работа. Ще направим една разходка, ще

се поразтъпчем... Нищо де... И не видиш ли, че не Васил, а Галунка иска

туй... А като бъде за Галунка, защо да не отидем... Ще отидем...

И тъй като те доста бързаха, Ерофим помълчамалко, за да си почине, и

след няколко крачки поде:

- Не чу ли какво каза Галунка, като ни даваше хляба? Не съм мигнала,

кай, цяла нощ. Ако, кай, телицата се е отелила и ако я е намерил вълка,

отиде хубавото теленце, ще го изяде. Тъй каза. Аз, кай, все туй съм си

мислила цяла нощ...

Марин все мълчеше, ако и той да не беше вече толкоз сърдит. Развиделило

се беше добре, но слънцето не изгряваше. Когато Ерофим и Марин се

обърнеха назад, виждаха, че небето на изток цяло е червено и гори като

огън. Побиваше ги тръпки от хлад. По тревата като маргарит се белееше

гъста роса и както вървяха из поляната, отподире им оставаха стьпки като

по сняг. Като повървяха още малко, земята пред тях се обля с розова

светлина - изгряваше слънцето. Над главите им, някъде високо във

въздуха, пееха чучулиги.

Ерофим много обичаше да се зазяпва, в каквото се случи. Усмихнат, със

светнали очи, той следеше лалугерите, които бързо-бързо бягаха,

изправяха се до дупките си прави, като кученца, кога служат, след туй

отведнаж се мушваха в дупките си. Из буренака на едно място изскочи заяк

и Ерофим се изпотрепа да вика след него. А като взеха да слизат в един

дол, той захвана да дебне, да се оглежда, види се, познаваше по-отрано

това място и знаеше, че има нещо.

Изведнаж той се спря, направи знак на Марина да върви полека, повика го

при себе си и като му сочеше напред с пръст, пришепна му:

- Полека, полека... Виж... Виж лисицата. Ето я де лежи, там е. И

лисичетата, и лисичетата и, гледай...