Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - При своите си

След като се навечеряха, чичо Митуш, Аго и Марин си легнаха на завет,

между две кладни. Цял ден те бяха работили около вършачката сред шум,

сред прах, сред жега. И да искаха, не можеха да си кажат дума. Лицето

им, косата им, самите им клепачи бяха покрити със ситен, черен прах.

Приличаха на арапи, очите им гледаха страшно, заобиколени с червени

възпалени клепачи, устата си не смеяха да отворят. Сега такава тишина га

заобикаляше, тъй чисто и прохладно беше, че ако и уморени, не бързаха да

спят - драго им беше да си отдъхват, да си приказват, да се чуват един

други.

- Момчета, завивайте се добре, че таз нощ ще има роса, студено ще е -

говореше чичо Митуш. - Познавам по заездите аз: я как са много, я как

трепкат...

- Една звезда падна - каза Марин. - Умря някой.

Малко по-нагоре сламата зашумоля, чу се дебелият, гърлест смях на Аго.

- Умрял... знаеш ти... Бабини деветини... Бабини деветини - повтаряше

Аго и се смееше.

- Не се смей, Аго - скара му се чичо Митуш. - Какъв си ти такъв. Мълчи.

Не зная, момчета, умрял ли е някой - продължи чичо Митуш, - ама звездите

си падат, падат. В сръбската война падаха като дъжд - малко ли народ

загина. И да ви кажа ли, като гледам тъй заездите, таквиз едни мисли ми

идат на ума. Денем човек работа, не мисли, очите му друго гледат, а

вечер... Ето сега: колко звезд и! Кой ги е турнал там? Какво има там? Що

са?

- Учените казват, че и на заездите имало хора - рече Марин.

Аго пак се завъртя и зашумоля в сламата.

- Дяволи знаят учените - каза той ядосано.

- Та ви казвам, вечер таквиз мисли идат на човека - започна пак чичо

Митуш. - Питам се: де ще идем и ний? Какво ще стане с нас? Защо камъка

си седи хиляди години, а човека си отива толкоз скоро? Защо? Питаш,

гледаш нагоре.. И нещо като че те вижда оттам, а нищо не ти казва.

Мълчи. И се чудиш, чудиш.

И тримата замълчаха. След малко чичо Митуш пак заговори:

- Аз за туй искам да си поотида на село. Живи там няма вече, ама имам

умрели. А да ги поменеш и да им запалиш по една свещ- и то стига. Ще

ида, не мога. В горния понеделник тръгвам.

- А? Какво казваш? - проговори сънливо Марин и пак заспа. Аго също тъй

хъркаше. Чичо Митуш се позави и загледа пак звездите.

От някое време насам с това заминаване на чичо Митуш за родното му село

се шегуваха най-много в чифлика. Той все тръгваше и все отлагаше. Васил

и не вярваше, че чичо Митуш ще замине: той тъй беше го запомнил в

чифлика, навярно тъй щеше да си остане докрай.