Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - По-малката сестра

Васил беше докарал от пазаря две млади кобклки. Отвързаха ги от каруцата

и ги пуснаха вхарманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И

двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото

им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад

вратника и не само се любуваха на кобилките - те наистина бяха хубави, -

но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната

беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата черна, тя

нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно ново въже, което се

влачеше по земята. Нищо друго - ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше

слагано на тях. Копитата им не бяха подковани, израснали прекомерно,

спитенн. Гъстите им опашки досягаха земята.

Айа беше по-жива, по-буйна. Когато чичо Митуш влезе в харманя, тя се

подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна

да се лута и да бие гърдите си о нея. Чнчо Митуш дойде още по-близо, тя

се промъкна между него и зида и избяга на другия край. След това, както

правят конете, когато са уплашени, тя се обърна с очи към опасността,

наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и запръхтя силно, като че

хъркаше. Над черните и светнали очи падаше кичур черна грива.

Докато Айа бягаше насам-нататък, черната кобилка оставаше по-споконна,

по-сдържана. Но тя винаги отиваше там, дето беше Айа, следваше я,

държеше себлизодонея, като че искаше да я успокоии заварди. Васил беше

казал, че двете кобилки били сеетри и че Айа е по-малката. На другия ден

ги впрегнаха в каруцата, за да ги научат да теглят. В такова равно поле,

каквото беше полето около чифлика, това не беше мъчна работа. Айа се

противеше, скачаше, разтърсваше глава. Понякога тя се мяташе напред и се

изправяше на задните си нозе или се отпущаше и искаше да легне. Ударите

на камшика и виковете на слугите я подлудяваха. Освен юздите, които

държеше чичо Митуш, Айа беше вързана с дълго въже за врата, това въже го

държеше един слуга и с него или я възпираше, или я оправяше в пътя,

когато искаше да кривне настрана. Със също такова въже беше вързана и

черната кобила, но от него не стана нужда. Докато Айа себъхтеше и

мореше, цяла покрита в пот, черната кобила се покоряваше (за да бъде

някак по-леко наАйа), отиваше натам, накъдето отиваше Айа, спираше се,

когато се спреше Айа. Човек би казал, че тя забравяше собствените си

страдания и мислеше само за Айа.

Най-после Айа разбра, че няма да излезе наглава, престана да скача и

като устреми замътените си очи в полето - това широко, равно поле, в

което с бяг беше се спасявала и от вълци, - тя се впусна да бяга колкото

сили имаше. Черната кобилка я по-следва. А тъкмо това чакаха чичо Митуш

и слугите. Ония, които държаха въжетата отстрани, едва успяха да се

качат. Каруцата се носеше из полето с трясък, кобилките препускаха с

път, без път, ту в една, ту в друга посока. Най-после, потънали в пяна,

те се умориха, капнаха и покорно отиваха натъй, накъдето ги насочваха.

Тогава чичо Митуш обърна каруцата и се върна в чифлика. Като спряха, той

скочи и мина отпред. Айа, изтъняла, мокра от пот, като къпана, пяла

трепереше. Черната кобилка, също тъй изморена, не трепваше, като че се

боеше да не би с мръдването си да докара нови беди за Айа. Чичо Митуш

эастана пред Айа, помилва я по челото, подръпна и ушите и дъхна в

ноздрите и. Същото иаправи и с черната. След туй от каруцата кобилките

ги заведоха в обора и ги вързаха на ясла.

Два месеца по-късно Васил се връщаше един ден от града. Айа и черната