Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Нощен гост

Беше рано, един-два часа, докато съмне Чичо Митуш и Митко влязоха в

големия агъл, дето бяха овцете, но ннщо не можеше дасе види. Малко по

малко очите им свикнаха на тъмнината: покрай плетищата, прислонени

надлъж една до друга или насъбрани на купчини сред агъла, овцете стояха

кои прави, кои легнали и си преживяха. Откато още по Петровден продадоха

агнетата им, те ги забравиха и вече не блеяха. Напасли се бяха добре,

почиваха. Тук - таме някоя ще пръхне, ще кихне, друга по-натъй ще забуха

и ще закашли, като старица. И някое звънче треперливо ще издрънка.

От големия агъл отделиха четиридесет-петдесет овце и ги вкараха в

по-малкия, при доярника. Мирни досега, овцете се урнаха, като че

подгонени от вълк, звънците им издрънкаха. Чичо Митуш затвори добре

вратниците, тури в ръцете на Митка тънката пръчка, която държеше, и

каза:

-Хайде, подкарвай сега. Викай; ръй! ръй!

Тозчас в тъмнината проеча тънкият гласец на Мптка

- Ръй, ръй! - повтаряше той много често и шибаше с пръчката по меките

вълнести гърбове на овцете, наредени на гъсто една до друга.

От другата страна на стъргата вече бяха седнали да доят Давидко и Петър

овчарят. До тях седна и чичо Митуш. Всеки, като понадигаше едната си

ръка, почакваше да мине овцата под мишницата му, след туй я хващаше и я

задържаше над ведрото. Тънките с сруни на млякото заудряха сухо и

беззвучно най-напред, тъй като ведрата бяха празни, но след малко, като

издоиха повечко овце, взеха да се чуват по-ясно и да шуртят. Във

въздуха, освен миризмата на овчи тор, усети се и приятният дъх на прясно

мляко.

-Ръй! Ръй! - подвикваше Митко.

Тъмно беше наоколо. Най-много звезди като че бяха събрани на югоизток,

струпани на гъсто, на гъсто, едни дребни като точици, други по-едри.

Най-много се хвърляха в очи три големи звезди, наредени една под друга,

като права черта, насочена малко полегато към земята. А пред тях, като

разпален въглен, светеше друга, още по-едра звезда.

Овчарите с висок глас си приказваха нещо. Понякога някоя овца се

заинатяваше и не искаше да излезе. Ако се случеше на чича Митуша, той ще

я помами, ще я поеме с добро. Петър овчарят се сърдеше, а още повече се

сърдеше Давидко: ще изтътрузи овцата, ще я хване за вимето и ще я дръпне

силно към ведрото. Някоя по-страхлива и по-пъргава овца успяваше да

избяга. Давидко я настигаше и хванал я за задния крак, влечеше я към

стъргата.

- Не мъчи добитъка! - викаше чичо Митуш. - По-кротко.

Изведнаж залаяха кучетата. Залаяха, но скоро замлъкнаха, като джафнаха

още веднъж-дваж лениво и пресечено, както правят, когато престанат да

лаят и лягат на земята. Овчарите сезачудиха. Кой можеше да мине тъй

между кучетата? Свой човек ли е? Да не е Васил? Да не би пък да си е

дошъл господарят? В същото време зашляпаха стъпки, идеше човек, дойде и

се спря до плета.