Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Лов с хрътки

Като навлязоха навътре в полето, ловците оставиха пътя, излязоха всички

напред в една редица, на пет-шест крачки един от друг, и тръгнаха

направо. До Василя ездеше Мавроди, един от Енчевите братя, ловците от

Сърнено. Той държеше на въже две бели хрътки, които препускаха отстрани

на коня му. По към края беше Марин слугата, а до него - един татарин,

приятел на Мавроди, който също водеше две хрътки. Едната беше черна, на

бели петна.

В тоя лов правило беше, че когато някоя от хрътките хванеше заяк,

нататък с всички сили препускаха ловците и оня, който пръв стигнеше там

и отървеше заяка изпод лапите на хрътката, той го вземаше, заякът беше

негов. Ето защо, научени от друг път, щом се наредиха в една редица,

конете разбраха, че ще има надпрепускане. Разпалиха се, силеха напред,

гледаха се с пламнали очи, чакаха само да им се отпуснат юздите. Снегът

като бяла мъгла хвърчеше изпод копитата им.

- Хей, Юсуп, готви се! - провикна се Мавроди. - И добре дръж въжето,

пущай отведнаж!

Да се пуща отведнаж значеше да се пусне само единият край на въжето,

което държеше ловецът. Тогава то се изхлузваше леко из халката от

герданя на хрътката и тя, още от първия миг, можеше да се спусне след

заяка.

- Малка работа е - обясняваше Мавроди, - а човек понякога се сбърква...

Но никакъв заяк не излизаше пред ловците. Мъртвило и тишина цареше

наоколо. Някъде изпод снега сечернееше, като че покрита с глеч, лъскава

замръзнала земя, някъде се виждаше суха трева, стегната между снега.

Нямаше жива душа в това голо, замръзнало поле. Не прехвъркваше дори

дребно птиче. А по снега имаше дири - на яребици, на зайци, на вълци.

- Хай да се не видеше макар! - викаше Мавроди. - Де са тия зайци? -

После, като се обръщаше към страната, гдето беше Юсуп с хрътките си, той

му викаше: - Готов бъди, Юсуп! Дръж въжето добре! Пущай отведнаж!

На едно място десетина дропли, които досега не бяха забелязали - те са

сивобели, като снега, - размахаха тежко крилата си и хвръкнаха. И пак се

възцари предишното мъртвило.

- Хай да се не види макар! - говореше с дебелия си глас Мавроди. - Къде

се дянаха тия зайци?

На една малка височина те се спряха. Откриваше се пред тях ново поле,

също тъй равно, също тъй голо и мъртво. Трябваше да изменят посоката:

примамваше ги едно място, гдето се тъмнееха гъсти гнезда от бурен. На

такова място все трябва да има някой заяк. Обърнаха конете нататък, но

Васил все още стои и гледа към противоположната страна: далеч, из снега,

между черните буци пръст, нещо ходи, движи се някаква живина. Ловците се

спряха.

- Вълк е! - каза Васил на Мавроди.

- Куче е!