Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Дивачка

Един бял гъсок - бял отдолу, от човката чак до опашката, но с леки

пепеляви петна по гърба и по крилата - стои под салкъма, близо до

каменното корито, в което наливат вода за кокошките и от което сега е

протекла малка вадичка. Гъсокът си стои все тук и дреме на един крак,

прегънал назад дългата си шия като въже, червената му човка скрита между

перата на гърба му. Понякога той присяда на земята и като извие шия

напред като лебед, позаравя сега човката си в издутата перушина на

гърдите си и пак дреме. Синкава ципа, като сянка, минава над очите му и

ги затваря.

Слънцето е вече височко и припича. Това е първа пролетна горещина -

навред е зелено, навред цвят, а въздухът е спарен, тежък, слънцето гори.

Само под салкъма, пред господарската къща, гдето лежи гъсокът, се извива

кръг от черна сянка и е малко хладничко. Извън тоя кръг е жега. Някои

кокошки се къпят в праха, някои - между тях и един пъстър, белогривест

петел - стоят на сянка край дувара. Повечето кокошки ходят из двора, из

градината, а някои са излезли и вън, в полето. Както тичат да ловят

скакалци, между тревата се чернеят само опашките им.

Някаква сянка се плъзва по земята. "Кър! Кър!" - вика петелът замислено,

небрежно и поглежда с едно око към небето. Той е спокоен, но кокошките,

които се къпят в праха, скачат на крака, ония от полето се спасяват с

луд бяг, като крещят уплашено и си помагат в бягането и с крилата. Но

тревогата изведнаж спира: голямата птица, която лети над чифлика, не е

орел, а щъркел. Ето го, присвил крилата си надолу и отпуснал дългите си

крака като котва, той се спуща на гнездото си на саплъка. И изтраква

оттам като клепало. Гъсокът, който повече от любопитство наблюдава с

едно око нагоре, отново застава на един крак и задрямва.

По едно време излиза Галунка от къщи с едно решето в ръце. Тя още не

сварва да извика: "Кът! кът! кът кът!" - и от всички страни, със същия

луд бяг, с крясък и с отпуснати крила, за да тичат по-бързо, също както

бяха правили преди малко, когато мислеха, че има орел - кокошките идат

към нея. Около Галунка се събира голям гъст и пъстър куп, сред който тя,

като гребе от решетото, хвърля шепа след шепа просо, което светва във

въздуха на златни струи. Някоя кокошка подскача и изкрещява, клъвната от

друга. Други се сбиват, настръхнали, с разрошени шии. С една дълга

пръчка Галунка турга ред сред тоя гладеи и немирен народ - по-чуква

лошите, които се кълват, почуква и много лакомите, за да идат по-назад,

та да могат и по-слабите и по-малките да си клъвнат и те нещичко.

Но ето че Галунка сякаш забравя кокошките. Тя и без това е свършила вече

просото, но си държи едната ръка в решетото и усмихната, зарадвана,

гледа настрана: гледа една сива патица, сива като яребица, също като

яребица поръсена с тъмночервени капки по гърдите, с тънък бял пръстен

около шията. Около нея, като живи, пъргави буболечки, ходят из тревата

малки патета, черни, с жълти петна като очи, с широки човчици като

лопатки.

Сивата патица е любимката на Галунка. Патиците, както се знае, рядко

люпят и с яйцата им насаждат кокошки, но сивата патица беше измътила

сама - още една причина, за да я обича Галунка. Никой не беше я видял

кога ходи, кога несе в гнездото си - там, в най-забутаното място на

градината, край дувара, сред гъста и висока коприва. Тъдява бос човек не

можеше да пристъпи, защото всетам хвърляха остри ръждясали тенекии и