Йордан Йовков

Ако можеха да говорят - Бялата алаша

Работата на кладенеца се повтаряше, беше една и съща: макарата скриптеше

остро, високо, като че се оплакваше; из кладенеца, черно като змия,

изплетено от кожени ремъци, намазано с катран да не съхне, излизаше

нагоре въжето и се навиваше на келевото, в което пък беше впрегната

алашата - един бял едър кон. Конят обикаля в кръг, а след него върви и

го кара Митко, сестреникът на Василя. Бос, с подигнати крачоли и

напрашени нозе, мургав и лишав, с живи черни очи, той е щастлив, че

върши важна работа, и върви в самите стъпки на коня.

Пет-шест пъти трябва да се обиколи, докато излезе пълният, надут и

лъснат тулум. Докато чичо Митуш го излсев олуците и пусне пак въжето,

конят и Митко чакат малко настрана. След туй започва как същото: конят

обикаля, макарата скрипти плачливо, Митко върви в стъпките на коня.

Покякога конят се поотпуща и едвам-едвам пристъпя. Тогаз чичо Митуш,

който седи отгоре на каменната софра, извиква;

- Карай, Митко! Карай, че окъсняхме!

Митко захваща да шиба коня с камшика, забравя се и продължава да го шиба

и тогаз, когато вече няма нужда. Това гневи коня, той става неспокоен и

все със свити уши, гледа назад - следи какво прави момчето.

Отдавна вече тоя бял кон вади вода на същия тоя кладенец. Вече по това,

че е бял, познава се, че е стар, тъй като белите коне не се раждат бели,

а отканало биват сиви и побеляват, когато поостареят. Едно време тоя кон

(тогава той беше сив, на черни пръстени) беше го яздил старият господар,

хаджи Петьр. Немалко години наред бяха го впрягали и в каруца. А като

остаря, натегна и стана такъв, какъвто е сега - широк, с обла задница,

като бъчва, с вгънат гръб и надебелели нозе, по глезените на които е

поникнала дълга козина - направиха го алаша, туриха го давади вода.

Но нещо от предишната му красота все беше по-останало. Преди всичко -

тая чиста снежна белина, като на лебед. После - като подигнеше глава,

като наостреше уши и погледнеше надалеч с черните си умни очи - той

имаше пак горд царствен вид, беше хубав пак тоя старец.

През дългия си живот той беше се научил на мъдрост, и на хитрост.

Търпеше момчето, което го биеше, заради чича Митуша. Все пак, колкото

пъти му прилегнеше, бягаше да пие вода на олуците (той никак не беше

жаден) и влачеше подир себе си Митка, който държеше дървената закачалка

на хамутя. Той избягваше дори и към поляната, като все по същия начин

влачеше Митка. Чичо Митуш, с един-два удара със закачалката, го връщаше

на мястото му, а Митко, още разплакан, го шибаше с камшика.

Водопоят траеше час-два и най-после се свършваше. Тогава чичо Митуш

поприбираше хамутя и го туряше отпред на коня, даваше след туй едната си

длан и Митко стъпяше на нея, като на стреме. С другата си ръка чичо

Митуш го качаше на коня и Митко, ухилен, вече махаше босите си крака.

Сега от кладенеца до дама конят трябваше да пропуска галоп. И препускаше

тежко, с голям тропот, с тежко дишане - стар беше. Но той търпеше,

защото знаеше, че щом стигне до дама, веднага ще му закачат торбата с

ечемика.

Но понякога старият бял кон решаваше да си отмъсти на тоя босоног дявол,